Днес ще ви предложа пет класики, които са изпълнили сърцето и душата ми с надеждата, че все пак класиките не са толкова зле. Оказа се, че не съм толкова навътре с класиките колкото си мислех, но това е породено от огромното ми желание да чета каквото ми падне пред очите без да мисля, че може да има и по-добро. Имам намерение да прочета Набоков, Буковски и Достоевски в близкото бъдеще така, че ако не друго поне ще видим дали те са си заслужавали. Ако сте чели моите избранници , ще се радвам да чуя мнението ви. 

"Джейн Еър"- мисля, че това е първата класика, която не само прочетох, но беше и по мое собствено желание. Не очаквах да  я харесам, тъй като се мъчих с " Гордост и предрасъдъци" на Остин по едно време и бях измъчена, но Шарлот Бронте е господ в сравнение с Остин. Въпреки, че действието се развива сравнително бавно, не разбрах как и кога се влюбиха двамата главни герои харесах изключително рамана. Главната героиня Джейн Еър е  умна, рационална и независима жена, която се справя с живота със собствените си усилия и не отстъпва от мнението си. Въпреки, че не съм съгласна с някой от действията/мисите ѝ я харесвам много и даже мога да се оприлича с нея. Друго, в което се влюбих буквално е стила на Бронте, който те оставя с една душевна наслада от прочетеното, сякаш до сега си гледал нещо изключително красиво, балансирано, спокойно, изпълващ душата ти и даващо ти дефиниция за красота. Наистина е страхотна книга и се надявам да я препрочета скоро.

"Дядо Горио"- Балзак е Богът, пред който се прекланям ако не сте разбрали до сега. Прочетох най-известният му роман за училище с не малко воля, но ѝ не малко сълзи. Не мога да опиша колко обожавам всяка част от тази книга, не само заради истинските му герои и пленяващ стил, но за емоциите, които събуди в мен и събужда всеки път, когато се сетя за книгата. 







"1984"- започвайки я бях хвърлена в дълбокото без спасителен пояс или някой, който да помогне. Това е една прилянтна, умствено напрягаща, представяща 21 век толкова добре колкото и 20, една страшна, вцепеняваща, разкриваща и панираща книга, която заслужава мъката и волята, която ще ѝ дадете за да я прочетете.Не се чете лесно, поради много причини като започнете с почти безинтересният за лично мен стил на Оруел и стигнете да психологизмите включени в тези 300 страници.Въпреки това е една от книгите, което ще ви променят и в точно това ѝ е хубавото.

"Мисис Далауей"- Вирджиния Улф е светицата в моите световни класики. Детайлният ѝ стил на писане е едно от най-прекрасните неща, които съм чела. Всъщност стилът ѝ ме спечели, защото историята ѝ не е нещо ново или особено, но както е характерно за класиците- представена е с техния почерг т.е по различен начин. Не съм чела други нейни романи, което е моя грешка, но мога да кажа и от този, че героите ѝ са добре психологизирани и това носи огромна радост на душата ми. Познавайки вече Флобер и Мопасан някакси мога да сравня стиловете им, и не само, но на Улф със сигурност ще прочета и още нещо, а на онез двамата няма шанс.


"Шинел"- за толкова кратка класика със сигурност ме накара да чувствам твърде много неща. Не очаквано я харесах и бях дори впечатлена. "Шинел" от онези произведения, които доказват поговорки като "хубавите парфюми са в малки шишенца" и "гениалността и в простотата". Пропоръчвам я настина, ако ви се чете нещо интерсно, с добър стил и сюжет, но и не много дълго, то "Шинел" е за вас.