сряда, 5 октомври 2016 г.

Есенни влечения



 Не знам за вас, но есента ме кара да се чувствам меланхолично. Дали е заради естествения кръг на нещата или аз просто съм си депресарка(демек мисля твърде много за себе си) не мога да кажа, но е факт-есента ме кара дa се чувствам тъжно, сякаш губя нещо значимо, а не мога да осъзная какво(да,живота си). Може би не се чувствам само аз така, заради което всички лудваме по cosy shit  и pumpkin spice late, а може да е и щото е тъмблр или сме готени иможем да си го позволим. Но като цяло есента е периода, в които се чувствам колкото затворена толкова и свободна. Времето на виненочервеното червило(най-малкото съм фен на вино) и ботите на ток. До някаква степен това става клиширано, да се разхождаш по витошка и всяко второ бяло момиче да е с тъмночервено червило и дънки и боти. Но коя съм аз да съдя, особено ако го правя и аз. Тази година обаче, смятам да пропусна червилото или по-точно тъмночервеното и да се втурна към лилавото направо, а за дрехите поради ред причини в стила ми влязоха доста ретро нещица и смятам да си ги запазя.

  Джазът...това е вероятно първото нещо, за което се сещам, когато мисля за есента. Сякаш сезона изкарва джаз момичето в мен и ме кара да зареща всичката безмислена комерсиализирана "музика" и реално да започна да чувствам, виждам и да бъда. Което е и цялостния замисъл на музиката, най-вече да кара хората да чувстват. Та, под влияние на една книга, за която ще разберете в следващият ми пост и започването на есента, желанието ми за качествена музика се усили значително. Аз съм от хората, които могат да минат от метъл на класическа музика за секунди, това не ме спира обаче да знам текстовете на всички популярти пиянски чалги и популярни песнички.

Да се върна на джазът обаче, това е музиката, която ме кара да се връщам назад, да рисувам каартини и да се топля с гласове. Синатра е човека, които кара въображението ми да живее. Текстовете му, ме карат да мечтая наивно за една вече отдавна изчезнала любов от този свят. Кара ме да се надявам за невъзможното. Армстлонг ме топли с дълбокия си глас, а Елиз Фотцджералд ме кара да се превърна в 8 годишно момиченце, искащо да бъде нея като порастне.
 Имам големи надежди за този октомври не само в планове за блога, но и за училище и социалният живот, който нямам. Този пост беше основно за да видите, че и аз съм човек макар и доста нередовен ака да напиша нещо и да отбия номера докато напиша следващия си пост. 
  Сега, ще съм сериозна, пиша този пост, защото от много време искам блогът ми да не е основно за книги, тъй като става скучно, а да има и малко от мен и това е един опит за точно това.
В случай, чепроявите желание да чуете нещо: