сряда, 19 октомври 2016 г.

BOPS

  Може да ви се е сторило, че съм по-назад с материала, тъй като в блога ми рядко се срещат тагове и ревюта на популряни книжки, но те па на днешния пост изобщо не е изостанал. Той е както разбирате от заглавието, за така наречините "Books of paper smiles" aka "BOPS". Както повечето сте наясно, това е първата българска кутия за книги, която е с различна тема всеки месец и освен книга съдържа разни "книжни глезотийки".  
  Бях супер развълнувана като я поръчах и буквал броях дните докато дойде, основно защото се надявах на чашка като в миналата и на една определена книга, но заблудена овчица съм си аз. Като наближи седмица се постарах да стоя далеч от всякакви постове, но това не продължи дълго защото се изкуших и отворих поста на Мари и бях лееееко разочарована. Първо, защото бях решила, че ще е друга книга и тази не ме впечатли особено, но ще и дам шанс и второ защото джунджурийките ми се сториха твърде малко и малки.
 (извинете снимката )
 Това не е хейт пост или нещо от този сорт, просто защото не хейтя никой и нищо, даже нааистина харесвам 
идеята и се радвам, че има такова нещо в Бъргария. Наясно съм, че нищо не е без пари и знам, че това може да звучи  много осъдително, но имах чувството, че просто не си струваше тази кутия специално. Това разбира се не означава, че няма да си поръчам отново, а напротив. Наистина мисля, че като идея е доста добра просто изпълнението куца на някой места, което ще се подобри с времето със сигурност. Наистина съм благодарна на Алех и Райс за кутията и с нетърпение очаквам коледната.
 Относно съдържанието на кутията, то се състои от "Бляскавия двор" на Ришел Мийд, една много сладка и ръчно изработена тиква и един дантелен чоукър. Тиквата ми е любима ако се чудите. Нещата наистина са много сладки, но просто ми се струват наистина малко не само в количество, но и в размер.Това разбира се е само моето мнение и се надявам никой да не го приеме за обидно, неоценяващо или нещо подобно. Кутията ми хареса просто не беше товва, което очаквах в положителен и отрицателен смисъл, но с най-голямо удоволствие ще си поръчам коледната и ще броя дните до идването и.

вторник, 18 октомври 2016 г.

"Three dark crowns"



Като започнах да мисля как да напиша това ревю, имах като идея да бъде във вида "nice me" "mean me", което е създадено от Натали, но осъзнах, че за такова ревю ти трябват "nice" части и в тази книга няма такива.
Честно не знам от къде да започ...не чакай, има едно хубаво нещо и то е корицата, това е. Да се върнем на частта на горния ред, където казвах, че не знам от къде да започна. Заради това ще процедирам така:
   
  * Какво не ми хареса в книгата:
        -героите; бяха изключително плоски и еднакви; 
         - начина, по които е написана книгата; наистина просто без никакви детайли, което я прави порсто безинтересна; 
   - разликата между това, което прочетох в goodreads за книгата и това, което се случва РЕАЛНО в книгата; бях подведена и смятам книгата за обида към целия жанр; предполагаше се да чета за независими и силни кралици, а вместо това четох за мрънкащи, слаби деца фокусиращи се основно върху любовни интереси; някой да ми обясни как ще "отстранят" другите две кралици с целувки и гушкания, защото от това се състои 90% от книгата;като започна да си мисля за това и се ядосвам от неуместния начин, по които е представено всичко. 
           - the hype shit, тази книга е толкова хайпната и просто не мога да разбера как толкова много хора я харесват; 
             - инста романса; два пъти са си видели очите, то няма и толкоз, и вече са лудо влюбени есинн в друг, готови да се жертват за другия; това се случва с 2 от 3- те глави героини;
    
 * Какво ми хареса:
      - корицата; привлича вниманието, което гарантира продажби.
       - забравих, харесвам и Наталия, единствената дето мисли с главата си нищо, че допусна ония малумен план.

    * Какво би ми харесало в книгата :
         - по-детайлно описание на  всяко действие;
          - всяка кралица да започне да се държи като такава;
           - авторката да използва интернет и главата си, за да измисли някакви що-годе логични начини за убииството на всяка кралица от сестрите и;
            - да прочета от къде идва този "обичай", защо така се избира кралица, от кого идва,защо на 16 и защо на живот и смърт, историята като цяло би била интересна;
             - по-малко натискане в храстите и повече убийства ако може;
              -   повече схеми и политичeски игри;
               - неща, които имат значение, а не само пълнеж в книгата;
                - логика;
                 
Не бих я предложила на никого, но в случай, че искате да я прочете се чувствайте повече от свобдни да го направите. Даже ще се радвам да разбера мнението ви!

петък, 14 октомври 2016 г.

"Crooked kingdom"

Вероятно повечето от вас, които ме следват в goodreads са наясно с факта, че прочетох книгата може би миналата седмица и вече може би са прочели даже скромното ми ревю там. Тук искам да разгърна малко повече мнението си за книгата, като се постарая да е без спойлери, защото се оказа, че всичките ми ревюта са пълни със спойлери.
 Вече сигурно знаете, но "Crooked kingdom" е книгата, която очарова голяма част от книжната общност не за друго, а защото сюжетната линия е невероятно сложна. Каз непрекъснато спасява задниците на всички по един или друг начин. Неговото "scheming face" постоянно е на лицето му. И всичите тези планове са толкова сложни, заради което и книгата е толкова голяма. В тези близо 800 страници са събрани 4 плана, които биха помогнали много на някой попаднал в подобна ситуация. 
Детайлите също бяха нещо много впечатляващо. Книгата просто не те остава с впечатлението, че нещата се измислят ей така, веднага и се случват в същото време. Всичко беше внимателно планирато и се развиваше последователно. Читателя може да проследи какво се мисли и в последствие случва/обърква.Въпреки, че не съм голям фен на другата и поредица, тази със сигурност влиза в топ 10 на най-хубавите книги, които съм чела тази година.Бардуго наистина успя да ми впечатли с тази книга и съм честно казано изумена от способностите и. Единственото нещо, което вероятно беше по проблематично за мен беше,че на места губех какво се случва от толкова много преплетени действия и гледни точки. Не е леко и бързо четиво просто казано.
 Героите, частта, за която нямам търпение да пиша по толкова много причини.С кого да започна е въпроса сега. 

Матиас и Нина са толкова сладки в цялата книга. В първат ане бях особено впечатлене от тях, но в тази просто очаквах с нетърпение всяка глава, която се разказва от тяхната гледна точка. Радвам се, че не ги изостави и/ или създаде някакви нови "пречки" за връзката им, а направи точно обратното. Вкарването на герои от Равка беше друго нещо особено интересно за мен. Да не говорим кои герои вкара Бардуго, защото това просто беше чершката на тортата.

Инеж беше точно това, което читателите искаха от нея. Силна, справедлива, независима, отстояваща се и най-вече не предаваща се. Инеж е точно от тези герои, които претърпяха огромно развитие в тази книга. Освен това главите, в които мислеше за семейството си и как се е научила да ходи по въже бяха едни от любимите ми. Също така тук научихме и за живота и преди Каз да я освободи, които колкото и отвратително да беше лично ме накара да я заобичам като герои ще повече. 

Каз отново е човека спасяващ всичко останали, което едва ли изненадва някой. Разлика обаче е, че тук можем да видим и него самия. Малкото момче искащо отмъщение. 
И сега за накрая,най-хубавото- Джаспър и Уиланд. Това беше изненада не само за мен, а и за по-голямата част от читателите на книгата и бях супер щастлива, когато се случи. И двамата имат голямо развитие в книгата и започват да мислят с главите на рамената си (нищо, че и с тези под кръста ще им се случва често).
Като цяло героите са една от причините тази книга да е толкова невероятна. Всички те са различни и наподобяват реални образи, с различните си страхове, колебания и притеснения.Всичко те имат проблеми, които много хора в днешно време имат също, което засилва истинноста им.  Имат огромно развитие и напълно заслужават любовта на читателите. 
  И за края, мисля, че това е един доста добър в мого отношения край на поредицата. Това, което обикновенно се случва с поредици от само 2 книги съм почти сигурно, че няма да се случи тук, защото Бардуго успя да засити всеки и всяка любопитна част от многобройните си читатели.

събота, 8 октомври 2016 г.

Познайте кой гледа...


  "Emerald green" или "Смарагдовозелено" на български. Честно да си кажа съм във възторг от този факт, защото търся проклетия филм откакто излезе демек 27 юни, а сега е октомври месец и все още го няма некъде на български и/или английски. Вероятно се чудите как тогава съм го гледала, не не знам немски, но знам френски и се оказа, че във френските сайтове са го качили преди 3-4 седмици. Още повече успях да гледам целият филм, на френски, без субтитри и да го разбера. Това е просто осмото чудо на света.
  Както и да е, филма беше чуден както предните два.От това, което разбрах, доста голям част от книгата беше във филма. Това е доста рядко срещано и се радвам, че не само са го направили, но и им се е получило доста добре. Също както в първият и вторият филм книгите се следват доста внимателно и това със сигурност е един плюс за продуценти те му тъй като печелят и фенове на книгата, не само почитатели на киното. Единственият ми проблем беше, че на няколко мяста се обърках много сериозно тъй като продуцентите са си позволили и малко да импровизират, но това сигурно е от френският и моят малък речник. Да не ви притеснява импровизирането им, не е нищо сериодно просто са го направили за да свържат някой части, в които по-трудно се разбира какво се случва и защо, плюс че това е филм и не всичко може да се обясни с две изречения.
  Героите са любовчета! Честно да си кажа след първият филм Янис Нев... както му е името демек Гидеон за по-просто сигурно стоя с месеци на тапета на телефона ми и му се любувах. Не мога да кажа колко струват актьорските му способности тъй като аз вече съм предубедена и оценката ми няма да е обективна, така че това остава на вас да решите. Но факта си е факт, момчето е красавец и пасва като "плесница у нос" на героя на Гидеон, по-добър едва ли щяха да намерят. Лесли е невероятна както винаги. Харесва ми, че въпреки второстепенната си роля е герой с характер, а не за фон. Гуендолин успява да предаде във филма нещо много важно за мен, а именно неловкостта на героинята си на моменти и непохватността и. Единственото нещо, което ми дойде малко в повече бяха всичките любовни обяснения. Обикновенно не си падам то такива захаросани представления и точно заради това харесвам толова много книгата- защото въпреки всичко нищо не е евтино или претрупано, захаросано и така нататък. Във филма обаче не места получих диабет. Но като цяло,  актьорите са доста добре подбрани и пасват чудесно на героите си.

Само преди да продължа, може да съм получила диабет от тях ама Гидеон и Гуени са толкова сладки и най-хубавото е, че успяват да предадът химията и във филма.
(под секрет ще ви кажа, че в момента, в които приключа с този пост ще издиря филмите на Янис и ще ги гледам всичките, не защото съм обсебена или нещо такова, просто е невероятен актьор.)
  Като цяло мисля, че е един подобаващ край. За разнообразие също така мога да кажа, че колкото обичам книгите толкова обичам и филмите и се, че като цяло ги направиха. Въпреки че, това е полседния филм, нищо няма да ме спре да гледам всичките фими на ново и да прочета книгите (така се започна и с Хари Потър). Надявам се авторката да продължи да пиши такива чудни книги, тя пише де ама на английски превод дали има никой не се замисля.



  
  

петък, 7 октомври 2016 г.

Ревю: "Dans le cafe de la jeunesse perdue"

  Това, неочаквано е вероятно най-дълбоката книга, която съм чела и не знам да се смея ли или да плача от този факт.
  Буквално преведена от френски книгата се казва "В кафето на изгубената младост" като причината, заради която я прочетох беше входното ми по френски. Като езиков аспект книгата не беше трудна изобщо (четох я в оригинал), може би само сравнително големия брой на непознатите думи беше малък проблем, но не ми попречи да разбера цялото съдържание на книгата пък.           
  Честно да си кажа, изненадана бях когато стигнах до края на книгата и осъзнах колко многопластова тя всъщност е. Просто не разбирам с каква логика ни е дадена тази книжка за входно, като по-голямата част от класа ми 2 изречения на френски не могат да сглабят, но сега не си говорим за невероятните възможности на френската паралелка в едно елитно училище.
  Няма да навлизам в детайли относно сюжета на книжката, а по-скоро искам да наблегна на начина, по които се чувствах след прочитането и- които основно се състоеше от едно изпълващо чувство на меланхолия, липса. Най-вече книгата те кара да се чувстваш загубен, в един голям празен свят пълен с хора, които са изгубени досущ като теб.
  Като сюжет имаме едно момиче искащо, търсещо свобода.Едно момиче, намиращо спасение от реалността в окултните книги и "la neige" (ака дрогата). Четири гледни точки, включително нейната, говорещи за нея и влиянието и върху техните животи. Въпреки, че тя не е наясно с това си влияние, тъй като е прекалено вглъбена в търсене на начини да запълни празнотата в себе си, да намери смисъл в живота си.

  Точно поради тази ричина се казва така и самата книга. Защото има едно кафе, в един от многото Парижки квартали, където се събират хора, търсещи начин да прекарат времето си, търсейки смисъл в съществуването си. Хора, които имат чувството, че се намират в една гъста мъгла, сякаш спасението им е на една разстояние, а реално колкото е близо толкова е и далеч. Интересното е, че това кафене е съществувало по времето на автора и някой от героите са прототипи на реални личности. Цялата книга, както вече казах е една депресираща история, написана преди близо десетилетие и същевременно сякаш говори за днес. 
  Бях изумена от колко дълбока е книгата и още повече колко близка е до мен. Това вероятно направи Мондиано един от любимите ми писатели, тъй като е един от малкото писатели каращ четателите си да мислят.
 Препоръчвам я с удоволствие на всички желаещи да мислят и да чувстват, докато четат една доста истинска история. 

сряда, 5 октомври 2016 г.

Есенни влечения



 Не знам за вас, но есента ме кара да се чувствам меланхолично. Дали е заради естествения кръг на нещата или аз просто съм си депресарка(демек мисля твърде много за себе си) не мога да кажа, но е факт-есента ме кара дa се чувствам тъжно, сякаш губя нещо значимо, а не мога да осъзная какво(да,живота си). Може би не се чувствам само аз така, заради което всички лудваме по cosy shit  и pumpkin spice late, а може да е и щото е тъмблр или сме готени иможем да си го позволим. Но като цяло есента е периода, в които се чувствам колкото затворена толкова и свободна. Времето на виненочервеното червило(най-малкото съм фен на вино) и ботите на ток. До някаква степен това става клиширано, да се разхождаш по витошка и всяко второ бяло момиче да е с тъмночервено червило и дънки и боти. Но коя съм аз да съдя, особено ако го правя и аз. Тази година обаче, смятам да пропусна червилото или по-точно тъмночервеното и да се втурна към лилавото направо, а за дрехите поради ред причини в стила ми влязоха доста ретро нещица и смятам да си ги запазя.

  Джазът...това е вероятно първото нещо, за което се сещам, когато мисля за есента. Сякаш сезона изкарва джаз момичето в мен и ме кара да зареща всичката безмислена комерсиализирана "музика" и реално да започна да чувствам, виждам и да бъда. Което е и цялостния замисъл на музиката, най-вече да кара хората да чувстват. Та, под влияние на една книга, за която ще разберете в следващият ми пост и започването на есента, желанието ми за качествена музика се усили значително. Аз съм от хората, които могат да минат от метъл на класическа музика за секунди, това не ме спира обаче да знам текстовете на всички популярти пиянски чалги и популярни песнички.

Да се върна на джазът обаче, това е музиката, която ме кара да се връщам назад, да рисувам каартини и да се топля с гласове. Синатра е човека, които кара въображението ми да живее. Текстовете му, ме карат да мечтая наивно за една вече отдавна изчезнала любов от този свят. Кара ме да се надявам за невъзможното. Армстлонг ме топли с дълбокия си глас, а Елиз Фотцджералд ме кара да се превърна в 8 годишно момиченце, искащо да бъде нея като порастне.
 Имам големи надежди за този октомври не само в планове за блога, но и за училище и социалният живот, който нямам. Този пост беше основно за да видите, че и аз съм човек макар и доста нередовен ака да напиша нещо и да отбия номера докато напиша следващия си пост. 
  Сега, ще съм сериозна, пиша този пост, защото от много време искам блогът ми да не е основно за книги, тъй като става скучно, а да има и малко от мен и това е един опит за точно това.
В случай, чепроявите желание да чуете нещо: