Ревю: "Кладенеца на възвисението"
септември 30, 2016
Това беше една доста неочкавана покупка, тъй като влязох в сиелата (тази на софийски, където като отида до рафтовете с популярна и YA литература и се оказва, че 95% съм ги чела), та влязох и мислех да си взема някое клиширано романче от типа на Рейнбол Роуел. Обаче като стигнах до лавиците и прегледах книгите се оказа, че повечето съм ги чела, а тези които не съм не ме хванаха особено.
Като започнем с факта, че това е определено навсякъде като фентъзи, а до голяма сстепен не притежаваше особеностите на фентъзи, а на YA книгите. Това не е анализ, просто като се каже фентъзи и си мисля за боеве и воини и готени-мотени герои, а тук въпреки че имаме всичко това основно се фокусираме върху Вин и Еленд, а в последствие се заражда и любовен триъгълник, които просто не ми беше по вкуса. Това,което искам да кажа е че обикновено във фантастиката,
фентъзи и така нататък чувствата са от второстепенно значение, демек не са най-важната част от книгата. Тук имат две армии пред градските си стени и още една на път и вместо да се чудят кво ще ги правят, те се чудят дали се заслужават. Някакси не ми се връзва. През всичките почти 800 страници имах чувството, че Сандърс оставя планирането и действането на заден план и всъщност всички започват да размишляват как се чувстват и да откриват от себе си непознати за другите страни и други подобни глупости, които ги има в YA книжките, където 99,9% от книгата е емоционална.
От цялото това чувстване и така натък идва и проблема ми с Вин. Харесвам я, много даже. Разбирам, любовен интерес и всичко останало, няма как да не мисли по този въпрос, ама тя мисли основно за него и си създава още проблеми, които уж са по-важни и така нататък. Престава да мисли за другите около нея и започва да живее в един малък свят, където е герой и въпреки голямото и нежелание, всички я благотворят. Просто както казах, имат две армии пред стените си, а нашта Вин се чуди дали връзката и с Еленд не е обречена и дали Зеин, които е като нея не би я разбрал и не би и вярвал повече. Ми не знам за вас, ма на мен ми звучи на типично любовно романче с любовен триъголник.Към края на книгата вече сякаш идва не себе си, но това не поправя вече нанесената щета, така че съдбата на поредицата е в третата книга.
Сега, това, което ми хареса и го има във всяка книга на Сандърс е именно начинът му на писане. Това е един стил, каращ всеки свои читател да се пристрасти към него. Колкото и глави да минавах и да си мислех, че знам всичко и вече няма с какво да ме заинтересува, се появяваше нещо ново, още по-интересно. Привличащо любопитността ми и каращо ме да чета още и още. От "само да свърша главата и спирам" стигах до "пет глави по-късно". Ако реално книгата беше изцяло или поне основно фентъзи щях да кажа, че Брандън Сандърс е Сара Дж. Маас на жанра. Но иначе като цяло, книгата не е зле изобщо просто не достигна очаквнията ми изцяло и се надявам третата не само да ги достигне, а и надмине.
0 коментара