A coven of oposites

Здравейте прекрасници! Как сте днес? Бяхте ли ползотворни, доиска ли ви се да се гръмнете, кажете! Аз  не пристъпих към масовото самоубийство, което обмисляме с класа ми, а бях "ползотворна " и направих живота си пълен, прочитайки най-обсъжданата и чакана книга вероятно тази година- "A court of wings and ruin". Преди да продължа с ревюто ще спомена, че излиза и на български, септември ако не се лъжа, така че ще можем да ѝ се насладим и на прекрасният ни майчин език и че не написах веднага ревюто, защото исках да се уверя в преценката, чувствата и мислите ми към романа.
 Маас за пореден път доказа, че има накъде по-лош да става нечий живот и заслужава бурни аплодисменти! Освен това показа на верните си читатели, че може да пише и хубави краища, че е познавателка на най-различни всеизвестни митове и харесва Наруто. Както обикновено обаче много от другите характеристики на Маас си остават същите- силните женски и мъжки герои, заплетените сюжети, неочакваните обрати, прекрасните любовни моменти и страстните секс сцени. И те лично ме розочароваха . 
  Третата книга в поредицата на Маас има страхотен сюжет, започващ от края на предната, който пък от своя страна остави всичките ѝ читатели без дъх. В началото честно за мен не беше особено напрегнато, отмъстително и/или стресиращо, колкото по-скоро скучно. Виждаме Тамлин в една глуповата и съжелителна светлина (все още отказвам да вярвам, че той е най-лошия в цялата книга ), а  Лусиан отново в играта. Наистина много харесвах Лусиан и се радвам, че Маас не реши и него да направи анти-герои. Приятелството им с Фейра продължава здраво до края на книгата и радва читателското сърце. 
 Рисанд отнова разтопява сърца, превзема сънища и мечти и най-вече не разочарова. Вече се вижда и нежната му страна, но е далеч от това да бъде реалистичен или поне наподобяващ на реалистичен герои. Всъщност това е проблема на Маас, но жената се мъчи, което също е нещо.   Фейра както винаги е перфектна и е олицетворение на "всяко зло за добро". Какво да ви кажа, не съм особено впечатлена от нея , разбира се не я и мразя- просто ми е някак неутрална. 
Сега Касиан и Нестя бяха далеч, далеч по-интересни, но затова като си прочетете романа. В Азриел има наченки на разкриване и би си струвал четенето, но това ако бог Маас реши да ни дари с малко повече негови моменти.
  Неочакваните обрати бяха забавни, но не толкова неочкавани имайки впредвид, че това не е втората или третата ми книга на Маас. Това, което не очаквах със сигурност беше края и един/ два момента в книгата, където даже почти ревнах, с тях е свързан и Наруто между другото, така че четете и ще разберете.
 Това, което не ми се понрави особено бяха диалозите в някой моменти-бяха много неловки, как всички трябва да са по двойки, как имаше дупки в сюжета, как сякаш винаги някой трябваше да слезе от платформата, за да блесне друг, цялостното "бързай бавно" и "всяко зло за добро", последната глава, написана само за край, цялото това "напрежение" и преувеличение, нелепите моменти, края, факта че голяма част се върти около любовната връзка и набляга само а нея и още достатъчно, но ще спра до тук защото има и хубави моменти и не е напълно разочароваща лично за мен. Все пак не съм особено доволна също и изпитвам лек неприязън като се замисля за тази книга. 
От третата книга в поредицата на Маас можете да очаквате да ви хване, да ви накара да изпитвате неудлетворима жажда за кръв, да се смеете заговорнически, да ви удари два шамара, да ви разбие сърцето, да върне няколко живота обратно и да ви даде не лош край, а даже и може би да ви направи щастливи. 
 Извинявам се за спойлерите в случай, че съм вкарала и се надявам, че като я прочете ще изкажете мнение. Надявам се, че на вас ще ви хареса и ви пожелавам прекрасна неделя!

"Великият Гетсби" е един, даже всъщност най-известният роман на познатия американски писател Скот Фитцджералд( за когото има и сериал в случай, че се интересувате), кооято след смъртта му става една от най-известните книги някога и се счита за класика.
 Самата новела е само 150 страници дълга, което аз не очаквах и бях  изненадана от, но в този скромен брой страници той успява да представи напълно завършена даже сравнително интересна история с всичките ѝ необходимостти (под това разбирайте, че си има начало, край, развитие, проблеми за решаване и решения следователно).Това, което харесах в новелата беше историята, защото както казах само по себе си беше интересна и стилът му, макар че на някой места не ми се нравеше особено- често се казва, че има хора, на който им се получва да описват и такива, при които е мъка да преминеш през описанията, Фитцджералд е от вторите.
 Героите ми от една страна бяха контрастни като образи, което ги доближи повече до реалния човек и придаде достоверност на романа, но от друга страна са изградени сравнително слабо и предсатвени като еднопосочни и еднопластови (с изключение на Дейзи и още един двама). Разбира се обаче е труно да изградиш дълбок образ на толкова много герои в толкова малко обем, така че тези са задоволяващи и достатъчни за историята и развитието ѝ. 
 Както малкият брой на страниците в тази книга, така и моите думи за нея няма да са много. Не съм особено впечатлена "Великият Гетсби", но не е като да я ненавиждам така че мога спокойно да кажа, че това е една приятна история за дните, в който ви се чете, но имате твърде малко време. 
 Надявам се да ви е било интересно и ако сте чели книгата бих се радвала да чуя какво мислите за нея. 

Наскоро прочетох една доста известна книга, която знаете коя е тъй като вече сте прочели заглавието ми и реших да споделя мислите си с вас за нея, което не съм правила сякаш от много, много време.

Започнах най-нашумялата българска книга вчера и преди малко буквално я свърших. Чудих се дали първо да не се оставя малко да се отърся от книгата преди да пиша ревю, нали знаете да събера мислите си, но се оказа, че знам перфектно какво да ви кажа. 
 Хората, които ме следят в GD вероятно са видяли реакциите ми докато четях, с което можето да разберете, че не и бях особено голям фен в началото. За тези, които не правят това ще кажа, че споменах много от нещата, които ме дразнеха, бяха клиширани и невероятно предвидими- като започнем от това, което си мисли Ксения докато разглежда и стигнем до този, в когото се влюбва- най-голямата изненада от все. Всичките ми забележки са все още валидни, но свършвайки я сякаш разбирам защо толкова се говори за нея и мога да намеря едно две добри неща.
 Стилът на Владимирова не е най-добрият, който съм срещала, но и със сигурност не е най-ужастният като се има впредвид, че като оставях книгата и се захващах с нещо друго умът ми все се връщаше към Ксения. Това обаче не означава, че в началото, а и не само там, всичко не беше изключително мъчно. Всяка страница ми вървеше от бавно по-бавно, а и не бях особено впечатлена. Много от "мислите " на Ксеня ми изглеждаха изкуствени- описанията на сградите, стаите и тнт. Струваше ми се, че е като ходеща енциклопедия, а не като отвлечено момиче на другия край на света. Знаеше всичко от какъв материал е както и стил, което просто ми показа, че авторката си е направила добре проучването, което от своя стррана ме прави изключително щстлива, защото достоверността е повече от важна. Мисля, че трябваше да представи знанието си по малко по-деликатен начин, а не всичко на едно място. Разбира се имаше моменти, в които беше уцелила в десетката. Смъртта на пророчицата, момента със Зоя след като изказа речта на помена (прочелите сигурно се сещат за какво говоря, не искам да спойлвам всичко), Зоя, виденията и света им. Имаше неща, които бяха добре замислени и създадени, като света ѝ и историята, но имат нужда от усъвършенстване и малко повече детайли, но мога да ги преглътна, надявайки се, че ще са във втората книга. 
 Споменавайки Зоя трябва да кажа, че това вероятно е единственият герой, който ще запомня повече от два часа след прочетеното. Главният ми проблем бяха героите. Свикнах да чета за многопластови и богати герои с характери, а тук малко или много имаше  това само Зоя. Много от героите, въпреки че бяха главни останаха непознати за мен, а имах чувството и за Ксения. Видях, че има наченки на развитие в много от тях, така че се надявам във втората книга да видя това, защото иначе ще е наистина голяма загуба.
 Освен това се надявам и историята да се промени и да отиде към малко по-голяма непредвиденост и оригиналност. Харесаха ми виденията, добра идея са. Ордена също. Но йерархията, законите, подреността ми куца и мога да я оприлича на тази на още поне 2 книги. Лично съм чела произведения, където се забелязва чисто копиране, но в последствие то изчезва, така че със сигурност се надявам и тук да спре да се прокрадва. Мисля, че би било и от полза ако авторката се опита да направи диалозите си малко по-българско звучащи, защото значителна част ми се струваха като преведени от английски, а не много от тези преводи са успешни и звучат като хората. Между четиримата обаче диалозите и се получаваха всеки път и всичките фразеологизми със сигурност ми направиха впечатление и спечелиха точка от мен. 
 Като цяло, не мисля че книгата е лоша, но има доста неща, коита имат нужда от доизглаждане/поправяне/премахване. Изключително се радвам, че има съвременни български автори, които на всичкото отгоре се занимават и с фентъзи и се надявам Владимирова да продължи да пише и усъвършенства. Преди да свърша- харесах плот туиста накрая! За това говоря- неочаквани работи, а не едно си баба знае едно се бае. Ако се чудите дали ще прочета втората книга, то отговора е да и то възможно най-скоро.

Алелуя, най-накрая почетох нещо този месец и даже пиша ревю...човек ще рече, че нещо съм болна. Разбира се, това не е единственото нещо, което прочетох (четох и Вежинов, ама той е за душата, не за анализи).
 Но да се върнем към втората книга от предицата на Браун- трябваше да я прочета много, ама много отдавна. Защо, се питате сигурно- защото е страхотна. Всъщност, края е страхотен, а другите 300 страници не са толкова прекрасни, по-скоро леко скучни и протакващи. Ако се чудите защо има четири звезди тогава- заради края, беше непредсказуем, мелодраматичен и вбесяващ. Какво друго може един запален читател да иска от край? Той е причината да съм вече започнала и третата книга, така де върши си работата. Давайки мнението си в гудрийдс скролнах в сайта, за да видя и някое друго мнение и попаднах на едно негатино, което веднага ме придърпа към себе си. Винаги като чета нещо гледам негативните ревюта, хубаво е да прочетеш нещо различно, където човека посочва защо това, което ти харесваш на него не му, просто ти отваря очите понякога. Та, в ревюто нещо, с което се съгласих беше, че Дароу винаги, ама винаги, не 100%, а 1000% когато се провали това е в негов плюс. Всички правят някви грешки и умират заради тях, ама Дароу е специална лимонка и не може да умре заради някаква си грешка. Друго нещо, беше тази му сценографираност, не знам как да го обясня по-точно, но е това, че голяма част от това, което прави и казва не звучи натурално, а сякаш той е подготвен като току-що завършил актьор- с лоша игра. не ме разбирайте погрешно, харесвам книгата обаче като сюжет и история, защото героите са от бързо забравящите се. Може би само Рок и Касиус ще ми останат в главата, но другите ще ги забравя по-бързо от колкото недържащите на алкохол се напиват.
 Като сюжет беше добра, даже повече от добра. Сложна и добре уплетена. Единственият ми проблем беше това непрестанно описнаие- не сме в 19 век та това да е модата, спрете се. Толкова пъти четях през пръсти само и само за да стигна до диалог и то не някакви значителни неща, а само уплътнения та да не е 200 страници книгата. Там, където имаше действие беше добра и интересна, пренасяше ме в света си и в момнта като се връщам имам чувството, че съм го гледала на филмче.
 Героите както казах са от забравящите се с няколко изключения. Има много от тях, които биха могли да се развият и да бъдат направени малко по-различни (КХМ мустанг КХМ).Харесва ми, че има нещо като подтема в книгата с по-дълбоко значение и размисли, но може би ако не беше само за Дароу. Като цяло не са нещо специално и значимо, може би в третата книга ще са.
 Какво друго? Обърках се множество пъти с имената и йерархията, беше ми много скучно зааради пълнежите, Мустанг и Рок ме разочароваха и все още вярвам, че Касиус не е такова копеле каквото го изкарват- това ще разберем в третата книга. За сега това е от мен, не е лоше пак повтарям просто нямайте много високи очаквания.

Това е книжен блог... за това днес ще правим нещо, което не съм правила от доста време-->ревю на книга!
 Прочетох я съвсем наскоро и не очаквах нито да стане толкова бързо нито да бъде всъщност особено интересна въпреки заглавието ѝ и начина, по който изглеждаше авторката на корицата (френската корица е много по-хубава няма съмнение).В крайна  сметка очакванията ми бяха опровергани и със удоволствие чета вече втора нейна книга, която вероятно няма да разбера така добре, защото е в оригинал и на мен не ми се занимава да вадя думи.
 Втората и книга обаче не е важна в този момент, а тази, заради която тя всъщност получава първата си награда и става известна. Книгата се разказва за умиращ писател написал 23 цели и един недовършен роман, които го правят известнет и познат на читателите.  Знае се, че е болен от рядка форма на рак и му остават около два месеца, заради което група журналисти отиват да говорят с него опитвайки се да намерят сензация. Писателят обаче и една дебелокожа маса тлъстини смятаща се за гении и за "най-добродушния човек, който познава". Първите четирима журналисти биват  разкъсани на парчета, когато се появява петия- жена на име Нина. Сега е момента да спомена, че той мрази жени, всички. Неизненадващо Нина успява да пробие и да получи това, за което е дошла и още много.
 Краят ми е любимата част, честно! Почти цялата книга беше предсказуема малко или много, което не е минус в никакъв слуай, но края е всичко друго, но не и предсказуем. Четейки си най-спокойно безсмислиците, а понякога и гениалните завъртяни фрази от устата на Так (това е второто име на умиращия писател ама първото не го запомних) не усещаш кога историята подхваща друга посока и се озоваваш в края леко объркан, развълнуван, развлечен и разбиращ защо тази французойка има награда за този роман.
 Няма смисъл да обобщавам, че ми хареса, защото това ревю крещи очебидно, че ми е харесало. Препоръчвам го на всички искащи малко разнообразие, свежест, да размърдат мозъците си и да се забавляват на простотията на хората.