Първата книга от едноименната поредица "Гнева и зората" на Рене Ахдиех, не се доближаваше до това, което очаквах. И аз съм направо очарована от този факт.
Трябва да кажа, че имах тази книга от доста време и въпреки, че бях наясно с всички положителни отзиви за нея, все още нямах желание да я прочета и постоянно отлагах. И тъй като сме лятна ваканция и аз имам много неща за правене, но нито едно толкова интересно колкото да чета книги, реших че е време да видя за какво е целия този шум.
Има книги, които биват толкова разгласяни и те карат да се чувстваш сякаш коледа е дошла по-рано, когато ти попаднат в ръцете, а след като ги прочетеш се чувстваш излъган,разочарован.
Тази не беше от тях.

Наистина не се сетих с четенето на резюмето, че книгата по някакъв начин ще е свързана или по-скоро преплетена с историята на Шехерезада. Това беше докато не започнах да чета и да виждам малки фрагменти от историята й, вмъкнати  толкова детайлно с история, която е нещо съвсем различно.

Шехерезада беше повече от това, което очаквах. В книгата тя е точно това, което историите я правят да бъде- силна, умна, красива. Успяваща да използва историите си като разменна монета за живота си. Острият език, жертвоготовността за хората, които обича, мъдростта и смелостта й бяха качествата, които ме накараха да я заобичам. Както и Деспина. Тя беше човека, на когото Шехерезада първо се довери, колкото и да го отрича. Тя беше също толкова умна колкото Шехерезада, но предполагам по-добре лъжкиня от нея. Говорейки за лъжи, още в началото се вижда искрата между двамата, желанието за доминиране. Халид не харесва лъжци, а Шехерезада е готова да го накара да се съмнява във всяка дума, която излезе от устата й.
Това беше едно от нещата, наа които наисти се насладих в книгата- битката за сила между двамата. И все пак, когато се стигаше да наранени чувства и двамата успяваха да преглътнат еготата си и да признаят вината си.

Халид изобщо не се държеше като чудовището, което трябваше да е, а да не говорим, че в последствие като се разбира причината за всичките убийства, аз бях просто казано разочарована. Наистина признава има основа това, което ни се дава като причина, но цялото това напрежение не те караше да очакваш нещо толкова, бих казала просто, но както разбираме във втората книга то е всичко друго, но не и просто. Също така докато четях имах чувството, че той не е Калифа,Краля на Кралете, който има поданици, за които да се грижи, а всъщност едно безцелно момче(честно не знам кво е правил преди Шехерезада, щото след като тя се появи живота му стаана изцяло обсебен от нея, което ме води на мисълта, че преди не е имал кой ззане какъв живот). Това, което искам да кажа е че нито веднъж в книгата не се говори за съвети или срещи с поданиците, такива дребни неща, които макар и рядко се срещат в другите подобни книги. Той правеше всяко нещо заради нея и колкото и това да сладко или романтично, като се има предвид, че е "Крал на кралете" на мен ми звучи просто глупаво. Та той отиде на война за Бога, ей така щото бяха отвлекли жена му,а факта, че в града му е имало буря и сумати хора са умряля,а се споменава ей тъй, сякаш е умряла муха и не е от значение.
Въпреки това, книгата беше написана интелигентно и ме накара да забравя, че чета, да се пренеса в нея. Накара ме да се чувствам сякаш съм там, а това е нещо, което аз много ценя в една книга.
Също така наистина много харесах връзката им. Как въпреки, че тя искаше отмъщение, а той спасение и двамата бяха лудо влюбени един в друг. Как въпреки, че тя беше: